ПИЗА: Se non e vero, e ben trovato

"И да не е истина, е добре казано"

От едноока овца до парче от Луната – човечеството е натрупало в музеите си забележителна колекция от причудливи обекти. Сред тях обаче ненадминат в сарказма остава средният пръст на Галилео Галилей.

Монтиран да стърчи право нагоре върху поставка от слонова кост под стъклен похлупак, той делнично е нареден на един от рафтовете на Музея за естествени науки във Флоренция. Нищо лично.

Не е ясно какво би казал някогашният собственик на тези няколко изсъхнали костици за флорентинския сувенир, но ако се съди по биографията на Галилео, напълно възможно е той лично да е настоял за това в завещанието си.

От Инквизицията до идеологическите му противници в научните среди е имало достатъчно много хора, на които да си струва да покаже среден пръст, при това не за кратко, а за вечни времена. Заради еретичната си – според католическата църква – подкрепа на Коперниковото твърдение, че Земята не е център на вселената и се върти, той е съден, държан под арест до смъртта си и лишен от правото да издава трудове.

Средният пръст може да се смята за лично отмъщение на Галилео Галилей. Обаче много по-неприятна за църквата вероятно е отплатата на историята. Особено на Пиза.

Campo de Miracoli, прочутата поляна на чудесата, където се намира наклонената кула, е важен християнски център още от времето на Римската империя. Върху зелената трева се издигат едновременно най-голямата архиепископия в Италия, гробището със свещена пръст от Голгота и катедралата "Санта Мария" – една от първите в историята архитектурни компилации на византийски, мюсюлмански и западноевропейски стилове. Кулата е нейната незавършена камбанария.

Този половин квадратен километър от Пиза е крепост и опора за папата през голяма част от последните десет столетия. Тук през 1409 г. се свиква заседанието на прочутия Съвет, който да преодолее Голямата схизма – разделението в католическата църква.

Първото нещо, което човек забелязва днес на Поляната на чудесата обаче, са следите от Галилео Галилей, идеологическия противник на Ватикана.

Ако човек изследва кои са трите най-популярни факта за кулата в Пиза, ще установи, че първият са злополучията около нейния строеж, вторият са експериментите на учения да докаже теорията си, хвърляйки топчета от наклонения й връх, и едва третият е, че тя е строена за камбанария на катедрала.

Дванадесет години след началото на градежа – през 1185 г. – строителите откриват, че песъчливата почва под тревата на Campo de Miracoli поддава. Кулата започва да се накланя на една страна. Тогава те правят първата си гениална грешка – подпират я с камъни. Тя доста бързо се накланя на другата страна, при това застрашително.

Към този момент от нея са издигнати само три етажа и работата спира. Следват цял век изчисления, преди да се построят следващите три етажа – наклонени така, че да компенсират изкривяването.

Когато камбанарията най-накрая е завършена през 1350 г., отклонението й от вертикала е около четири метра. Надвесеният й връх се оказва чудесна площадка, от която Галилео Галилей два века по-късно да хвърля различни по големина предмети, забавлявайки както себе си, така и зяпачите на Campo de Miracoli. Целта му е да демонстрира, че гравитацията е константа, т.е. че различно тежките тела падат с еднаква скорост, като се пренебрегне взаимодействието на площта им с въздуха.

Днес някои оспорват твърденията, че той е практикувал подобни опити точно от кулата в Пиза. Може и така да е, но, както казват италианците – se non e vero, e ben trovato – и да не е истина, e добре казано.

Но е сигурно, че експериментаторството на Галилей не може да бъде причина за по-нататъшното накланяне на кулата. То е следствие от друга гениална грешка на архитектите, които в средата на миналия век се опитват да я изправят, изкопавайки ров около основите й. Това само увеличава отклонението й от вертикала до цели пет метра и вече наистина я оставя на косъм от рухване, оправдавайки италианския израз за нея – torre pendente, висящата кула.

Едва през 1990 г. с цената на 30 милиона долара равновесието й е укрепено и амплитудата е намалена с 50 сантиметра. Така кулата е защитена и вече не застрашава намиращата се в непосредствена близост катедрала, чиято история също е свързана с Галилей и легендите за него.

С необятни колонади на четири нива и сложни комбинации от бял камък и черен и сив мрамор, строената през 1064 г. катедрала е пълна с препратки към мавърската архитектура в Кордоба. За Тоскана тя става архетип на стила, определян като Pisane Romanesque и имитиран впоследствие при повечето строени през епохата религиозни сгради.

Бронзовите врати на Сан Раниери откъм кулата и мозайката "Христос във величието си" на Чимабуе са два от оригиналните елементи на катедралата, оцелели от големия пожар през 1595 г.

Но и тук споменът за Галилей доминира, донякъде поради размерите на внушителния полилей, окачен в купола на централния неф. Смята се, че като наблюдавал неговите поклащания и засичал по собствения си пулс, ученият направил едно от важните си открития – че махалото преминава през центъра на тежестта си на равни интервали от време независимо от амплитудата, с която се отклонява от него.

Архиепископията – забележителна и претрупана с декоративни елементи отвън и почти гола отвътре – е единствената, която не е свързвана с обявения за еретик учен. Затова пък VIP гробището, което започва зад нея, е!

То е известно с две неща – че архиепископ Убалдо де Ланфранки поръчва на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход да донесат кораб с пръст от Голгота и че Галилео Галилей не е погребан в него.

Въпреки че е сред най-забележителните учени на своето време и разработените от него методи за използване на телескопа за астрономически наблюдения и за ориентир при корабоплаването са фундаментално важни за благополучието на Тоскана, той не успява да се нареди в земната ложа на особено важните личности.

А там умрял – а още по-добре жив – човек си струва да попадне. Често определяно като най-красивото гробище в света, Camposanto е част от неестествено голям готически манастир. Някога неговите над две хиляди метра стени са били изписани изцяло с фрески, които обаче са заличени при пожар вследствие на бомбардировки през 1944 г. Сред малкото оцелели са сцените от цикъла "Триумфът на смъртта", рисувани през първите месеци сред чумната епидемия от 1348 г.

Обявен от Инквизицията за непоправим и опасен еретик, Галилео Галилей остава затворник в луксозния си дом до смъртта си през 1642. Погребан е във Флоренция. Средният му пръст обаче е още жив. Във вид на сардонично отмъщение за инквизиторите.

Off Africa

Каноните на южняшката италианска кухня са писани от маврите

"Къде в Африка се яде най-добре? В Сицилия!", са цитирани да казват маврите.

Днес тяхната крилата фраза от преди хилядолетие е политически некоректна. Кулинарно, обаче, е напълно достоверна, както доказват всяка кратка обиколка на пазара в Катания, вечеря в Палермо или бързо еспресо с каноли в което и да е кафене на острова.

Портокали, маслини и артишоци, кафе, розмарин, сини домати, ориз, лимони и сладкиши с мед - на 140 километра от Африка, Сицилия пази повече следи от арабско, отколкото от европейско влияние.

Прииждащи от южния континент народи упрявляват острова около 250 години през Средновековието, като значително модернизират земеделието - особено това върху ултраплодородните склонове на Етна; развиват хранителната култура и донасят в италианската кухня всички продукти, които сега се считат за характерни за Южна Италия.

Много от тях са познати и в съвременния език с оригиналните си имена. Например италианската дума за артишок - carciofo, произлиза от арабската kharshuf. Използваният в сладкишите марципан идва от martabãn.

Традиционният сицилиански десерт cassata произтича от quas at - "кутия" на арабски, заради дълбокия съд в който се пече.

Оправдано популярното вино Марсала идва от Marsah el Allah - "Божието пристанище".

Любимото на италианците, а вече и на цяла Европа кафе е само леко видоизменено qahwah, което на арабски първоначално е означавало "вино" - референция към въздържателните навици на мюсюлманите, които го използват като заместител на алкохола и когато стигат до южна Европа, то получава етикета "арабско вино".

И ако някой си мисли, че пастата е това, което прави Сицилия "италианска", явно не е наясно със споровете за произхода на макаронените изделия.

Част от историците вярват, че етруските са в основата на гениалното изобретение, тъй като в една тяхна гробница са изрисувани хора, които смесват брашно и вода до пръчица и съоръжение за рязане (класическата домашна технология за изработване на макарон с дупка е като тестото се навива около клечица, и като позасъхне, тя се издърпва).

Други обаче смятат, че пастата е най-важният принос на арабите в Италия. Първото в историята споменаване на варени макарони е в Ерусалимския Талмуд, написан на арамейски през V в. и се предполага че запознатите с тях араби при завладяването на Сицилия са донесли тестените изделия като хранителни запаси.

Те със сигурност донасят кус-куса, който и досега е познат в Сицилия като cuscusu, а също и един вид фузили, известен като ittryia.

Съвременната сицилианска кухня, подобно на всички останали, е фюжън от влияния, но вкусовете на Африка категорично доминират.

Най-стандартният лек обяд в закусвалня, например, е с аранчини, буквално преведено - "портокалчета". Това са яйцевидни топки ориз, слепен с доматен сос, които имат пълнеж от късчета месо, моцарела и качокавало - местно жълто сирене, и са панирани с галета.

Друга забележителна следа са салатите от цитрусови плодове с аншоа. Доста просто ястие, то се прави или с жълти, или с червени портокали, които се режат на късчета и се смесват с лук, зехтин, сол, пипер, риба и черни маслини.

Най-баналният десерт са канолите, също силно повлияни от арабската кухня. Това са рулца от пържено тесто с вкус на канела и карамфил, които са напълнени със сладка рикота, смесена с парченца шоколад и цукати.

Използването на сушени плодове и зеленчуци - какво би била Италия без забележителните си pomodori secchi in olio? - също е арабски принос в Европа.

Заобиколен от южни мириси и вкусове, и под засилващото се априлско слънце по черните, вулканични тротоари на Катания, или по загряващите плажове на Средиземно море, човек наистина се пита: "Африка?"

Long Live The Sprouteaters

Едно от новите идеологически течения в кулинарията от последните десетина години са ядачите на кълнове, известни в англоговорящия свят като Sprouteaters. Може да се каже, че те са точно обратното на британските Beefeaters.

За разлика от прочулите се с поглъщането на големи порции телешко пазители на кралските тъмница и трезор, тези са опозиционно настроени, и често - вегетарианци. Освен това не са недостъпен клуб, а отворено общество, към което всеки избира сам дали да се присъедини, или не.

Човек е напълно свободен да реши доколко да се интегрира в движението, като крайностите варират между спорадично изяждане на салата с кълнове в близкия ресторант, до опити да се построят градините на Семирамида в отоплено домашно мазе.

Sprouteaters са се научили да използват над 80 вида прорастнали растения: от по-баналните пшеница, грах, боб, тиквени и слънчогледови семки и леща, до ряпа, броколи, лук, нахут, синап и дори лапад. Някои ядачи се опитват да отглеждат всичките наведнъж в домашни условия.

В повечето случаи това означава дузини бурканчета, кутии, тави и кофи. Но по-пристрастените си купуват специални пластмасови скринове. В тях човек може да отглежда наведнъж двайсетина вида растения, и издърпвайки стъпаловидно чекмеджетата да изпада в нирвана в невероятна енергийна градина от покълващ живот.

Една от причините движението на Sprouteaters непрекъснато да се разраства са забележителните хранителни качества на кълновете. Епитомия на природната жажда за съществуване, те съдържат до 35% протеини, поразително количество витамини, калций, магнезий, желязо, фосфор, аминокиселини и други.

Освен че са нещо като природни таблетки с полезни за човешкия организъм вещества, всеки от тях е и една малка вкусова бомба. В незабележителния си обем и нежна текстура, кълновете концентрират аромата на едно цяло растение.

Хората, които не са познавачи, не правят голяма разлика между различните видове - най-вече поради липсата на опит, защото то е все едно да объркаш горчицата с качамак.

Освен по вкус, кълновете се различават и по ред други признаци. Докато слънчогледовите семки, например, прорастват буквално за няколко часа, на лука са му необходими между 10 и 15 дни. На външен вид разликите са не по-малки - ако лещата, боба или пшеницата пускат бледи жълто-зелени листенца върху белезникаво месесто стъбълце, лукът е във вид на тънки влакна, а израстъците на ряпата са розово-пурпурни. Sprouteaters я определят като най-красивата сред отглежданите от тях култури.

В България човек може да се превърне в запалянко без особени усилия, тъй като многообразието от семена, ядки и бобове по пазарите спокойно може да бъде превърнато в малка домашна оранжерия. По магазините, обаче, изборът е доста беден, а в ресторантите кълновете се използват все още сравнително малко.

Лидер в тенденцията е най-популярният вегетариански ресторант в София - The Vegi Home, където човек може да ги пробва в доста комбинации - в сандвичи, салати, съчетани с млечни сосове, сирена и орехи, или като освежаваща гарнитура към други храни.

Една от салатите, които могат да се приготвят лесно в домашни условия, е с кълнове от люцерна. Една порция - 400 гр., се приготвя от половин краставица, нарязана на кубчета, един настърган морков, половин маруля, няколко листа джоджен и около 50 гр. покълнала люцерна. Подправките към нея са лимон, сол и зехтин, и по възможност - шепа кедрови ядки, които уплътняват вкуса.

Друг добър избор е сандвичът от пълнозърнест черен хляб със сушени и пресни домати, пресен босилек, рукола и рокфор. В него кълновете също са от люцерна.

Според диетолозите кълновете съдържат всички вещества, необходими на човешкия организъм. В този смисъл склонните да очакват планетарна катастрофа могат да открият в движението на Sprouteaters спасението на човечеството - ако не друго, въз основа на развитата от тях хранителна традиция нашият биологичен вид като нищо може да оцелее под земята десетина години. Това е времето, през което семената на повечето култури все още са в състояние да покълват. Всичко, което им трябва, са топлина, тъмнина и малко влага.

ТАЙЛАНД: Изкуството да се почувстваш добре

Тайландският масаж има много лица. Първата среща с него винаги оставя неизличими спомени. И драматично различни.

Всеки, който поне веднъж е стъпвал по плажовете на Патая, Пукет, или Ко Самуи, е бил шокиран от гледката на якички местни жени, които немилостиво дърпат и огъват наобратно крайниците на безпомощни туристи. Тези, за които това е първият сблъсък с тайландския масаж, започват да мислят за него като за национален спорт - някаква разновидност на свободната борба, в която единият противник е задължен да не удря.

Различно го възприемат онези, които най-напред обикалят будистките храмове и попадат във Ват По - люлката на народната медицина. Те са убедени, че става дума за древна наука. Причината са сложно разчертаните като в учебник по анатомия човешки фигури, изобразени по стените на най-стария банкокски храм, които обвяват цялата работа с доза академичност.

Третата, доста противоречива представа, е за тайландския масаж като еротичен форплей. Безспорно, самите тайландци са най-виновни за това, тъй като един от етикетите на затихващата им секс-индустрия винаги е бил "ТУК ПРЕДЛАГАМЕ ТАЙЛАНДСКИ МАСАЖ". До такава степен, че човек никога не е сигурен какво точно ще открие, ако почука на врата с подобна табела.

През последните две-три години, обаче, тече възродителен процес, който е на път да превърне и трите идеи в отживелица и да наложи масажа като изкуство. Изкуството да се почувстваш добре.

Силна доза японска, индонезийска, а и европейска естетика влияят върху моделирането на нови местни вкус и мода, в които раят изглежда по следния начин:

Ти си от плът и кръв, и влизаш в лобито на просторен, облечен в дърво спа-център. През тунел от тропически цветя се насочваш към светла, напоена с мириса на орхидеи баня. След десет минути в сауна, и десет - в джакузи, две тихи и усмихнати девойки с вид на неопитни медицински сестри надяват меки чехли на краката ти и те повеждат към беседка в градината. Там, под звуците на птици и щурци, те умиват за пореден път стъпалата ти с хладка вода, в която плуват резенчета лимон, розови листа, канела, и други неща, от които би излязал чудесен компот.

Повеждат те към дървен нар в полутъмна стачка, където лягаш върху скърцащ от белота чаршаф - с лицето надолу. Нагласяш го така, че да се покаже през специално направен отвор. Асоциациите с гилотина са неуместни, това е, за да не ти се смачка носа. За да ти е красиво, на пода, към който гледаш, е сложена керамична купа с фода, в която плуват цветове от _pong-pong_[ital.]. До теб са запалени няколко свещи и се чува ромон на вода.

В този момент крехката девойка се превръща в дракон и започва да те мачка толкова изкусно, че за известно време се чувстваш от памук, а после усещането за плът изобщо изчезва. Ако това е начинът, по който духът се отделя от тялото в отвъдното, предлагам да скачаме.

Финалът също е забележителен: чаша сок от студена лимонова трева, или зелен чай, и малка закуска от суши и пресни краставици, сервирани край поточе в оформена от лиани беседка.

Концепцията на класическия тайландски масаж е да "прогони" тръбичките на тялото и да оживи кръговрата на жизнените сокове. Това се прави чрез сложна система от ритмични притискания и отпускания на определени "транспортни възли" и "магистрали" по ръцете, гърба, корема, краката и главата.

Модерната идея е тази древна наука да се съчетае с успокояване и освежаване на всички сетива.

Все повече от прекрасните хотели на Тайланд предлагат това удоволствие. В Банкок някои от най-добрите места са спа-центърът "Поталай" в северната част на града, и тези в хотелите "Банян три" и "Амари". По островите в Андаманско море - Пукет, Пи Пи или Ланта, салоните за масаж са новият смислов център на луксозните курортни комплекси.

Реставрирано и обогатено, националното изкуство на Тайланд започва да материализира онзи одухотворен образ на Югоизточна Азия, който европейците от край време рисуват в сънищата си.