ИТАЛИЯ: Виж Неапол и живей - за да разказваш!

Столицата на Медзоджорно, както наричат Юга, е хаотична, запусната, мръсна, пълна с джебчии - и великолепна.

"Виж Неапол и умри!” е нещо като любим припев на човечеството, когато става дума за града под Везувий. Твърди се, че тази фраза произтича още от времето на Вергилий, когато основаното от древните гърци селище е било в центъра на всичко, което си струва да се види в този живот. Преди да бъдат подети от Гьоте, а после и от съвременното италианско кино, тези думи често са повтаряни от обзетите от пламенен местен патриотизъм неаполитанци.
Освен красив, Неапол открай време е кошмарно неорганизиран и агресивен град и много хора през вековете са се питали какво всъщност е имал предвид анонимният автор на този израз.
Една от зловещите версии е, че фразата е свързана с честите епидемии от холера. “Никак не ме учудва – отбелязва по този повод Марк Твен, който посещава Неапол през 1876 г. – Докато докторът разрови пластовете мръсотия, за да стигне до болния, той като нищо може да умре.”
Последната холерна епидемия е 100 години по-късно – през 1970-те.
По-нова версия за тези bons mots е историческият факт, че проституцията – с невиждани размери в града между XVIII и XX век, е основен източник на сифилис на Стария континент. Ако в онези години се произвеждаха презервативи, изразът “Виж Неапол и умри!” можеше да бъде подходяща контрареклама.
Съвремието продължава по напълно постмодерен начин да обогатява “Виж Неапол и умри!” с нови прочити. Един от последните е заглавие на статия за организираната престъпност в италианския юг - историческият център на града е най-сериозното укрепление на Камората.
Така знаменитата фраза се оказва идеално описание на изпитваните от посетителите на града страсти, независимо с какъв знак са те. Истината е простичка – ти или се влюбваш в този град, или преценяваш посещението си там като каторга.
Разположен в ултракрасив залив под вулкана Везувий, отдалече Неапол прилича на пощенска картичка или на акварел от умерено замечтан художник. По-внушителните му сгради – катедралата “Сан Дженаро”, университетът и кралският дворец с класическите си фасади, му придават онзи типичен вид на “златен стандарт”, характерен за италианските градове. Украсената с ренесансови мотиви арагонска порта на Кастел Капуанo, улицата “Сан Грегорио Армено” със своите работилнички, кули и мостчета между сградите, или църквата „Сант Анджело а Нило“ са точно онази изящна, боядисана в пастелни тонове архитектура, която през вековете се е превърнала в абсолютно мерило за красотата на европейската цивилизация.
Птичият поглед към Неапол обаче издава малко от арабския дух на града – направо помитащ, навлезе ли човек в тесните улички, които допреди малко е гледал от високо.
Историческият център е учудващо голям. От едната му страна са „Куартиери спаньоли“ (Quartieri spagnoli) – стълпотворение от блокчета, строени през XVII в. за испанските войски, разделяни само от тесни проходи, водещи нагоре по северния хълм на града. Ако се намираше в друг европейски град, този квартал щеше да бъде или гето, или исторически паметник, където можеш да видиш само туристи и екскурзоводи.
Но в Неапол не е – това е място, в което истинският живот кипи бързо, хаотично, често непредвидимо. Мъже по потници влачат чехли по паветата; жени простират по пеньоари и ролки на главите пране по окичени с чесън микроскопични балкони; дребни престъпници оглеждат с хищен поглед минувачите; профучават яхнали веспи тийнейджъри; кръчмари се подпират в рамките на вратите в очакване на клиенти; възрастни хора отиват на пазар с мрежички; мъже гълтат чашка след чашка еспресо като че обръщат шотове; пешеходци правят леопардови скокове, за да не ги помете поредният мотоциклетист, летящ по стръмните тесни улички като по ски-писта.
Мизерията, която блика от всеки ъгъл на испанските квартали, е твърде далечна от днешните, а и от по-старите представи за европейски град. “Ако има осмо чудо на света, това са жилищата на неаполитанците – пише Марк Твен в бележките си. – Искрено вярвам, че повечето от тях са високи над 90 метра! Човек изкачва поне девет стълбища, за да достигне първия етаж... И винаги някой се подава от всеки прозорец: хора с нормален размер гледат от първия етаж, тези от втория са съвсем малко по-дребни, но нагоре постепенно стават все по-малки и по-малки, докато тези по най-горните прозорци изглеждат като птички.”
В другия край на Неапол е най-старата част на града, която съвпада с центъра от римско време. Въпреки че основните трасета, по които са минавали пътищата, са запазени, белезите на античността са останали под земята, а върху тях е конструирана една гигантска еклектична казба. Лабиринт от малки, по арабски тесни улички между запуснати, но великолепни ренесансови сгради, много от които принадлежат на Камората. Това особено важи за района „Форчела“, където живеят най-важните фамилии в организацията. Тъкмо както в България – фактът е публична тайна.
На юг към брега на морето е „Санта Лучия“ – районът с най-прочутия рибен пазар в света, откъдето произтичат голяма част от познатите днес неаполитански канцонети, включително “O Sole Mio!”.
С обичайните си слаби земетресения и изправен пред постоянната заплаха от избухването на Везувий, Неапол е географски драматичен град. Може би това обяснява високия градус на всичко, което се прави тук – винаги е като за последно.
Географията сякаш е повлияла и на напевния южняшки диалект. За неаполитанците условното наклонение е езиково правило номер едно. “В Неапол не се казва “Коя е тази улица?”, “Коя е тази църква?” или “Колко е часът?”, а “Коя улица би могла да бъде тази?”... – отбелязва френският писател Роже Пейерфит през 1952 г. – Веднъж попитах една жена, която буташе количка, дали това е нейната дъщеря. Тя ми каза “Би могло да бъде!”
Но може би най-запомнящото се и със сигурност най-разтърсващото явление в Неапол е уличното движение. Минете по корсо “Умберто Примо”, завийте към морето при “Пиаца дел муничипио”, излезте на виа “Кристофоро Коломбо” и ако все още сте с всичкия си, спомнете си за “Етоал” около Триумфалната арка. Това сигурно е единственият момент в живота ви, когато парижкото кръгово движение ще ви се стори като полупразен полигон за начинаещи шофьори.
Автомобили, камиони, мотори, трамваи, колички и велосипеди, които уж се движат направо в четири, оградени с височки парапети една от друга ленти, реагират на всяко ново кръстовище като хлебарки на фенер. На права улица човек може да види в един миг коли, насочили се в над 20 различни посоки. Прескачайки парапетите, те упорстват да стигнат първи – където и да отиват.
Това сигурно обяснява донякъде защо в Неапол практически няма автомобил, който да не е ударен поне на няколко места, освен ако не е купен съвсем наскоро.
“Как става така, че всеки божи ден не биват сгазвани и осакатявани хиляди неаполитанци – това е мистерия, която никой човек не е в състояние да разбули”, възкликва Марк Твен в края на XIX в. 13 десетилетия по-късно нещата в Неапол не са се променили много. С изключение на това, че има няколко стотици хиляди автомобила повече.
Американският писател и създател на любимия на вече пет поколения Том Сойер отдавна е признат за пророк. По повод прочутото “Виж Неапол и умри!” той казва: “Е, не знам защо човек непременно трябва да умре само от това, че вижда този град, но ако се опита да живее там, най-вероятно точно така ще стане.” Ние бихме прибавили – ако не сте обирани в Неапол поне веднъж, значи въобще не знаете за какво става дума в Италия.

СОФИЯ: Сезонът на стоте празника

Понякога българите могат да бъдат много весели хора, и дори да забравят кошмарните си шофьорски навици

Четири следобед е, и вече се стъмва. Запътвам се към подлеза, защото отдавна съм се отказала да пресичам отгоре кръстовището на Орлов мост. Само преди две-три години всички правеха така. Вече не. Сигурно защото стана приятно да минаваш отдолу: слизаш по стълбите, често покрити със сняг по това време на годината, и попадаш в тунела с кафенетата и магазинчетата. От едната страна те лъхва на индийски парфюми, от другата - на прясно смляно кафе и шоколад. "Дрехите са първа употреба", пише на една от витрините. Нещата зад нея действително изглеждат така, че може да стане грешка.

Вървя към Двореца, и избирам по-дългия път - покрай Докторската градина, само за да не гледам ужасния сиво-черен паметник на Съветската армия. Няколкото акции на български интелектуалци, които се опитваха да го преместят в парк извън София се провалиха, и сега над дърветата се вижда автоматът, който едрите фигури на върха протягат към небето като на рекламата на Мосфильм от 1960-те. Само че дори там хората държаха сърп и чук, а не Калашников.

16-17 годишните момчета и момичета, които карат скей-борд и седят по стъпалата и парапетите около паметника, искрено вярват, че той е издигнат заради руско-турската война през 1878 г. Не им прави впечатление, че тогава Съветска армия не е съществувала.

Снегът, подобно на пролетното разцъфване на дърветата, обаче, има чудното свойство да лекува София и от най-грозните й рани. Покрива всичко, и успява да помири дори бронзовите съветски войници с превъзходната необарокова сграда на софийския университет.

Докато стигна Докторската градина, започва да вали на едри снежинки.

Зимата в София може да бъде ужасна. За разлика от повечето западно-европейски градове тук в средата на декември често пада обилен сняг. По някаква необяснима причина софиянци, освен ако не са подпомогнати от необичайно затопляне, не успяват да почистят чак до март. Събран на преспи в крайщата на улиците и тротоарите, той посивява от автомобилите, стъпква се и се заледява, докато не завали пак, за да побелее и стане симпатичен отново.

И все пак декември може да бъде и много красив. Ключът е в това да завали сняг точно по Коледа. Ако за повечето европейци тя е кулминацията на празничните дни, за българите тя е само стартовия сигнал за серия бурни празненства: Нова година, поредица имени дни - Васильовден, Богоявление, Ивановден, Антоновден и Атанасовден, и някои по-незначителни празници, които свършват едва към 18 януари.

Тези дни са най-хубавите от зимата в София. Прехвърлящи се от празненство на празненство в продължение на месец, българите стават неузнаваеми - мили и весели хора, които дори за кратко забравят да управляват автомобилите си по обичайния за тях злодейски начин. Освен това по-бавно цапат снега.

Градските паркове, затрупани със сняг, са божествена, блестяща гледка в слънчевите дни, и дори залезът на слънцето е повод за радост, защото вечерите обещават поредната добра вечеря в приятна компания.

Подминавам катедралата "Александър Невски" и виждам как трима клошари се топлят на Вечния огън до "Света София". Единият дори е извадил наденичка, която се мъчи да подгрее. Това са едни от най-смешните персонажи в града. Малко по-нататък на стълбите между "Московска" и "Дондуков" често сяда един просяк, който винаги е в добро настроение. Веднъж ми поиска цигара, и като видя, че отминавам, каза: "Е, добре, ще ми дадеш навръщане".

Клоните на дърветата вече се огъват от сняг и при Двореца са в чудна хармония с извивките на арт-деко павилиона. Влизам в "Тобако" с приятното предчувствие за дълги празници. Поръчвам си чаша зелен чай, и отварям книгата си. Правя се че чета, докато всъщност гледам през високите прозорци как снегът вали, и прави София по-красива, отколкото я познавам.