На покрива на Африка
"Дишай!", ми казва някой. Като че се измъквам не от самолет, а от утроба. Сбръчкан полицай ме зяпа със съчувствие. За момент ми се струва, че ме гледа с четири очи, но две от тях се оказват на жена от племето мурси от плаката зад гърба му.
За да попаднеш в Етиопия, ти трябват ваксина за жълта треска и виза. Най-близкото посолство е във Виена. То е склонно да приема документи по пощата, но пари – само в брой. Да пращаш банкноти по куриер е забранено със закон. Така че или пътуваш до Австрия, или някой ти прави услуга и плаща вместо теб. Цялата работа отнема между един и три месеца.
Затова е обяснимо да се озовеш на летището в Адис Абеба замаян. Но това не е единствената причина да ми казват "дишай!" Проблемът е височината.
Адис е 2200 м над морското равнище и човек има нужда да поема въздух два пъти по-бързо, за да навакса ниската концентрация на кислород. Като свикнеш, ставаш като братята атлети Бекеле, но това е няколко дни по-късно. В първия момент си инвалид.
Антене ме чака на паркинга, подпрян на прашен 4х4. Едно от нещата, от които съм се отказала предварително, е да пестя от транспорт. В Африка това означава да си загубиш времето. Не повече от 10% от пътищата на Етиопия са покрити с асфалт.
Антене е бивш пилот. Служил е във военната авиация, а от гражданската е отпаднал, защото няма метър и седемдесет и пет. Сега обикаля държавата с джипа си, ходи с риза сред босоногите и хората го познават по име в повечето населени места в Етиопия.
Ден по-късно вече сме приятели – слушаме заедно монотонни етиопски бардове, които призовават американците да престанат да причиняват нещастия на Африка, и спираме твърде често за снимки. Крайната ни цел са планините Симиен - 600 километра, които изминаваме за три дни. Пътят минава през каньона на Синия Нил.
Когато Ливингстън умира в блатата край езерото Бангуеоло през 1873 г., той изважда голям късмет. До самата му смърт вярва, че е на крачка от
последната географска мистерия на Африка
изворите на Херодот, от които започва най-дългата река в света. Смъртта му спестява ужасно разочарование. Един от търсените от него източници е на около 3000 км на север, на високото плато на централна Етиопия.
Началото на Синия Нил е езерото Тана. От него той потича на юг и прави широк завой около 100 км на север от Адис, за да се насочи на северозапад и да се слее с Белия Нил при Хартум. Водата е прояла 2000-метровото етиопско плато и е пропаднала километър надолу, образувайки спиращ дъха пейзаж. Каменните склонове се сриват почти отвесно и разстоянието между тях е около километър – достатъчно, отсрещната страна да се скрива в синкава мараня с напредването на деня.
В продължение на няколко дни вярвам, че това е най-драматичната гледка, която ще видя в Етиопия - докато паркьт Симиен не се разстила пред мен 20 километра след Дебарк.
Резерватите на Етиопия са най-разнородни – от най-горещата точка на земното кълбо, пустинята Данакил, 116 м под морското равнище, с малки зли вулкани сред монотонните пясъци, до небесните планини Симиен с дузина върхове над 4000 м и сняг.
Единственото, което ги обединява, е държавното изискване посетители да влизат придружени от водач и въоръжена охрана.
Не е лесно да разбереш защо. Никой от двата големи пътеводителя, които имам, не дава обяснение, а Антене уклончиво свива рамене.
Със сигурност не е заради диви зверове – единственият опасен хищник на планините Симиен, ендемична порода вълци, е на изчезване и според еколози в момента са оцелели не повече от 50. Да ги срещнеш е рядък шанс, а не заплаха.
Отговорът идва няколко дни по-късно, когато десет французи и петима англичани са отвлечени в Данакил. Французите – обикновени туристи, са освободени. Англичаните, които се оказва, че са пътували без охрана и шофьор и са дипломати от Британския съвет в Адис, остават в неизвестност.
Спираме в Дебарк, последния град преди навлизането в планините, за да спазарим скаут, който да ни придружи в планините.
Мъж в маскировъчно облекло с "Калашников"
се намъква в багажното отделение на джипа и през целия път не проговаря нето веднъж. За компенсация наемаме приказлив водач.
Хората, които разполагат с повече време, обикновено преминават през планините с магарета. В този случай им се налага да наемат поне десет: три за себе си и за личния си багаж и по две за скаута и водача и техните вещи. Освен това още три за готвач и храна.
Тези магарешки кервани пресичат планините Симиен от запад на север за около седмица, освен ако не решат да останат за няколко дни на едно място.
На нас самите ни отнема почти два часа да изминем 30-те километра до входа на резервата. Записват номера на автомобила ни, за да ни търсят, ако не се върнем, когато сме казали, и вдигат бариерата.
Известно време след това от двете страни продължават да се виждат колиби. С високите си огради от кактуси, пристройките от кал и купите сено са като сламени замъци. От някои от тях изскачат деца и бясно хукват към пътя. Молят за пластмасови шишета и един бър – местната валута, около 0.13 долара.
По-късно те изчезват и от едната страна започва малка долина с ниски дървета, през която тече поток. Това е един от хабитатите на бабуините с кървящо сърце, Theropithecus gelada.
Виждаме поне триста да клечат по поляните – щастливи вегетарианци в море от растителност. В края на европейската зима тук е пикът на сухия сезон. Тревата е изсъхнала, но те изравят и ядат корените й.
"Ходи бавно и не ги гледай в очите
Иначе ще се изплашат и ще побегнат", ме инструктира водачът. Някои женски бият тревога, издърпват малките на гърбовете си и хукват. Но мъжките изобщо не ми обръщат внимание.
"И аз да имах пет жени, и аз щях да се държа като абисински лъв", коментира водачът. "Абисинските лъвове са моногамни – имат по една жена", отбелязвам аз. "Но се държат, сякаш имат пет. А бабуините наистина имат по толкова."
Тази логика леко ме обърква и изоставям въпроса. Според Антене местните хора си въобразяват за бабуините какво ли не. Включително според едно показание в един местен съд тези еднометрови, общо взето, кротки животни са обвинявани, че са завлекли един човек няколко километра нагоре по хълма, мъчили са го там три дни и след това са го захвърлили в една пропаст. Започвам да се чудя дали ще ни показват разярено среден пръст, като потеглим и ги оставим в облак прах.
Час по-късно алтометърът се покачва на 3800 м. Въздухът става свеж. Спираме и се изкачваме пеша до ръба на пропаст. Намираме се на едно от малкото места на света, където човек може да наблюдава полета на орел ОТГОРЕ. Един се откъсва от скалите под краката ни и започва да се спуска надолу, докато не придобива големината на муха. Скалите тук потъват почти отвесно на около километър и половина, а пред мен е поле от 3500-3800 метрови зъбери – нещо като гръцката Метеора в мащаб 30:1.
Наоколо е пълна тишина. Чува се само свиренето на вятъра в ниските храсти и жуженето на няколко мухи. И точно тогава се разнася звук като от безмоторен самолет. Ниско над главите ни прелита огромен лешояд.
На такова място нямаш много какво да кажеш. То е едно от онези места, на които дребните неща губят значение, стават с големината на мухи. Дори водачът млъква за известно време.
Но не за твърде дълго: "Нямаш ли чувството, че току-що си се родила отново?"