ИТАЛИЯ: Ватикана , Caput Mundi

От пет века в най-малката държава се намира най-величествената базилика в света.
"Това е единствената сграда, в която ми се е приисквало да падна на колене, да вдигна ръце към небето и да извикам: "Отведи ме у дома, Боже!" – описва Бил Брайсън лаконично, но краснорчиво ефекта от невероятните мащаби на базиликата "Свети Петър" във Ватикана. С нейните 222 м дължина, 110 м ширина и 113 м височина тя може да събере около седем пъти "Нотр Дам" в Париж и около 19 пъти софийския "Св. Александър Невски".

Според установено от Ватикана правило "Свети Петър" трябва завинаги да остане най-голямата църква в света. Не че е лесно този закон да бъде престъпен. Построена преди 500 години, тя запази титлата си до 1990 г., когато на папа Йоан Павел II му се наложи да освети високата 158 м базилика "Божията майка на мира" [Our Lady in Peace] в Ямусукрo [Yamoussоukro], столицата на Кот д'Ивоар.

За "Свети Петър" останаха трогателните следи от примитивната практика напапската курия да отбелязва на мраморния й под дължината на всяка голяма нова църква. Мраморната настилка е осеяна с медни плочки, които отбелязват докъде би стигнала сградата, ако олтарът й съвпадаше с този на базиликата.

Най-старата църква – на Божи гроб в Ерусалим, e някъде в началото. След стотния метър започват да се изреждат мегапроектите на християнството: истанбулската "Света София", катедралите в Мексико сити и Ла Плата в Аржентина, Толедо, Милано, Флоренция и двайсетина други. Последната, най-дългата след "Свети Петър", е "Сейнт Пол" в Лондон.

Базиликата на Ватикана е един от непорочните примери за това, че размерът има значение. За 541 милиона католици в Северна и Южна Америка, 282 милиона в Европа, 143 милиона в Африка и 113 милиона в Азия – общо 1,1 милиарда души, тя е Caput Mundi, столицата на света.

"Свети Петър" е и като Библията – дори да не е вярващ, човек трябва да я опознае поне като произведение на изкуството.

От прашните гробове в криптата до гмуркащите се в светлина гълъби под купола – тя е израз на човешкия стремеж към съвършенство.

Първата църква на това място е построена около гроба на Свети Петър от император Константин през IV в. Но представите на католическата църква за монументалност нарастват през вековете (вероятно последствие и от непрестанното съперничество с монархиите) и през XVI в. на най-големите архитекти на Италия е поръчано да построят нова базилика, която да е достойна за папата.

Те превеждат "достойна" като "голяма" и за около век създават в най-малката държава най-мащабната църква в света за времето си.

Нейният първи крайъгълен камък е сложен преди 500 години, на 18 април 1506 г., от папа Юлий II.

Най-голямото изпитание пред архитектите Донато Браманте и наследника му Карло Мадерно е да създадат такива пропорции, че чудовищните размери на църквата да не въздействат смазващо.

Но интериорът завинаги остава в клопката на 113-те метра височина. За да изглежда внушително главният олтар, на който може да служи само папата, през XVII в. Бернини го разполага под бронзов балдахин, изработен от 927 тона метал - взети от покрива на Пантеона.

В бароков стил, определян от някои критици като "трескав", над спираловидните колони са изобразени изкривените от болка лица на раждащи жени. Някои изследователи обясняват присъствието им във Ватикана с това, че докато скулпторът работи върху балдахина, племенницата на папа Урбан VIII ражда.

Гълъбът, който се вижда в кехлибарения прозорец отвъд балдахина, изглежда дребничък, но крилете му са разперени върху пет метра.

Всяка от буквите в тъмносините надписи под тавана, които при слабо късогледство са нечетливи, е по шест метра.

Повечето скулптури са с неестествено големи размери, което обаче не се забелязва в базиликата – там те изглеждат дребни.

Една от жертвите е "Пиета", дело на 24-годишния Микеланджело. Тя не е създадена специално за "Свети Петър" и ако не беше така популярна, най-вероятно никой нямаше и да забележи крехката й композиция, засенчвана от монументалния интериор.

Отгоре на всичко от 1972 г. статуята е преградена със стъкло, след като австралийски геолог отнася окото, носа и ръката на Дева Мария, крещейки, че е Исус Христос.

В хармония с големите си размери "Свети Петър" съхранява следите от най-големите фигури и събития в историята на християнството.

Релефи по стените на купола изобразяват ключовите реликви на базиликата – кърпата, с която Света Вероника избърсва потта от лицето на Исус; парче от истинския кръст; част от копието на римския войник Лонгин, с което пронизва разпънатия Христос, за да докаже, че е умрял.

Обширната крипта съхранява по-земни спомени – от останките на десетки духовни водачи на християнството, включително на папа Йоан Павел II, до тайните на чудовищни престъпления.

Сред най-смайващите е "синодът на мъртвеца" – зловеща идея на папа Стефан VII, който през 896 г. заповядва предшественикът му Формоза – несбъдналият се архиепископ на България – да бъде ексхумиран и подложен на съд. Към този момент Формоза от седем месеца e погребан в криптата. Тялото му е извадено, облечено в официалните дрехи на понтифик и отнесено в църквата "Сан Джовани ин Латерано", където действащият папа председателства гротескния съдебен процес.

Това предизвиква такова възмущение в Рим, че няколко месеца по-късно Стефан VII е свален чрез "дворцов преврат" и удушен в затворническата си килия, преминавайки на свой ред в историята.

Хубавото на "Свети Петър" е, че освен за историята, в базиликата има достатъчно място за съвремието: твърди се, че в нея могат да се поберат 60 000 души. Внушително число за една сграда на 500 години, дори сравнено с новия първенец в Кот д'Ивоар и неговата "вместимост" от 300 000 души.

Петър е тук

Историкът Антонио Паолучи описва историята на базиликата "Свети Петър" по следния начин: "В древен Рим обикновен евреин е обезглавен и погребан край пътя на края на града. Поразителното е, че някой издига мемориал върху неговата могила, а този мемориал с времето прераства в най-голямата църква в света." Паолучи е куратор на есенната изложба, с която Ватикана отбеляза петвековния юбилей на "Свети Петър". Един от най-ценните обекти в нея е намереният при разкопки през 1900 г. строителен камък. На него през 180-200 г. някой е написал на гръцки: "Petros eni" – "Петър е тук".

Така се казва и изложбата, която беше окрита на 3 октомври и ще продължи до 8 март 2007 г. Друг забележителен експонат в нея е откритият през 2003 г. саркофаг. Той е изработен в епохата преди император Константин, а над него са намерени останки от човек в молитвена поза.

ФРАНЦИЯ: Да избягаш от Пикасо

В Маре, Париж, гениалният испанец е най-баналният начин за завързване на разговор

"Известно е, че като нямаха за какво да говорят, хората говореха за времето. В онези години освен за времето, говореха за Пикасо". Впечатленията на българския писател Богомил Райнов от Париж през 1960-те до голяма степен важат и днес, поне в района на Маре.

Този ултраелегантен квартал на френската столица е мястото с най-голяма концентрация на творби на Пикасо в света. Музеят в центъра му пази поне 203 платна, 191 скулптури, 85 керамични фигури и над 3000 рисунки, гравюри и ръкописи на най-продавания художник на XX век.

Тук могат да се видят автопортретите от 1901 и 1906 г., Олга в кресло от 1917 г., "Целувката" от 1925 г., тъжният му син Пол, облечен като Пиеро от 1925 г., жената в червено кресло от 1931 г. и портретът на Дора Мур от 1937 г. Графики, по някои от които според очевидци се е разхождала и ръсила дърдонки Есмералда, любимата домашна коза на Пикасо. Също и скулптури, изрезки от хартия, метални конструкции, и личната колекция, съставена от картини на Сезан, Дега, Матис и Модиляни.

Всичко, което ще видите около себе си в елегантния Musée Picasso, е данък. След смъртта на художника през 1973 г. семейството му заплаща на френската държава налозите за полученото наследство в натура, като по този начин прави възможно основаването на най-голямата обществена колекция от творби на Пикасо.

Придобивката се оказва толкова голяма, че правителството решава да създаде самостоятелен музей специално за нея.

Строеният през 1656 г. от генерал Обер де Фонтене [Aubert de Fontenay] хотел Сале, със своите светли стълбища, изненадващи извивки и шахматни черно-бели подове, се оказва най-подходящата възможност. Наеман от посланика на Венеция и служил като Централно училище по изкуствата и занятите до 1975 г., той става чудесен, одухотворен дом за разнообразната колекция.

Пространствата на реставрираното имение са широки, добре осветени, и измислени с ирония, която отлично пасва на хумора на Пикасо. Салони с високи тавани и прозорци към великолепната френска градина са свързани с объркващи коридори. Нишите изникват внезапно измежду криволичещи стълбища, и си стоят с отсъстващ вид, така че само внимателен поглед може да забележи неочакваните артефакти, които крият: профил, изрязан от тенекия; няколко събрани една върху друга метални плочки, или маниерно крива керамика с повече очи, отколкото й се полагат.

Пикасо е навсякъде тук: по стените на стаите и коридорите, заместващ колони в центъра на помещенията, скрит в тъмните ъгли, в арките на преходите и дори под стълбищата.

Едно от най-шокиращите неща за простите зяпачи на Пикасо винаги ще си остане ироничното презрение към публиката, с което са нахвърляни някои оценявани на космически суми негови творби.

Тази практика от първата половина на XX в. е чудесно описана в една от карикатурните историйки на Херлуф Бидструп [Herluf Bidstrup], в която скулптор е изпаднал в творческа криза и отчаян се мята из ателието си в очакване на идея. Кученцето му, изморено да чака следобедната си разходка, прикляква и се облекчава в ъгъла. "О, небеса! Каква гениална простота!", сигурно възкликва творецът, защото в следващата картинка той със светнал поглед извайва голямо, навито каменно лайно. Финалната сцена е в изложбената зала, където публиката е обиколила творбата и я гледа в захлас.

Лишен от снизходителност, Пикасо винаги е бил противник изкуството да е достъпно за не-познавачи: "То трябва да се забрани за свещено неграмотните, и до него не бива да се допускат недостатъчно подготвени хора", заявява той. Но и без това обяснение, много от неговите творби звучат като издевателство със снобите.

Гениален художник и противоречив човек, Пикасо говори за рисуването като за необходимост, на която не е в състояние да се противопостави. "Изкуството отмива праха на делника от душата", обича да казва той. Докато се разхожда из Musée Picasso, човек не може да не си помисли какво щастливо стечение на обстоятелствата е да продаваш ежедневната си терапия на такава добра цена.

Картините, пластиките и игрите му излъчват от всяко ъгълче на някогашния Hôtel Salé яркия му, властен и ироничен интелект. Както пише неговата внучка Марина: "Не можеш да избягаш от Пикасо!" Не и в Маре, Париж.

ПИЗА: Se non e vero, e ben trovato

"И да не е истина, е добре казано"

От едноока овца до парче от Луната – човечеството е натрупало в музеите си забележителна колекция от причудливи обекти. Сред тях обаче ненадминат в сарказма остава средният пръст на Галилео Галилей.

Монтиран да стърчи право нагоре върху поставка от слонова кост под стъклен похлупак, той делнично е нареден на един от рафтовете на Музея за естествени науки във Флоренция. Нищо лично.

Не е ясно какво би казал някогашният собственик на тези няколко изсъхнали костици за флорентинския сувенир, но ако се съди по биографията на Галилео, напълно възможно е той лично да е настоял за това в завещанието си.

От Инквизицията до идеологическите му противници в научните среди е имало достатъчно много хора, на които да си струва да покаже среден пръст, при това не за кратко, а за вечни времена. Заради еретичната си – според католическата църква – подкрепа на Коперниковото твърдение, че Земята не е център на вселената и се върти, той е съден, държан под арест до смъртта си и лишен от правото да издава трудове.

Средният пръст може да се смята за лично отмъщение на Галилео Галилей. Обаче много по-неприятна за църквата вероятно е отплатата на историята. Особено на Пиза.

Campo de Miracoli, прочутата поляна на чудесата, където се намира наклонената кула, е важен християнски център още от времето на Римската империя. Върху зелената трева се издигат едновременно най-голямата архиепископия в Италия, гробището със свещена пръст от Голгота и катедралата "Санта Мария" – една от първите в историята архитектурни компилации на византийски, мюсюлмански и западноевропейски стилове. Кулата е нейната незавършена камбанария.

Този половин квадратен километър от Пиза е крепост и опора за папата през голяма част от последните десет столетия. Тук през 1409 г. се свиква заседанието на прочутия Съвет, който да преодолее Голямата схизма – разделението в католическата църква.

Първото нещо, което човек забелязва днес на Поляната на чудесата обаче, са следите от Галилео Галилей, идеологическия противник на Ватикана.

Ако човек изследва кои са трите най-популярни факта за кулата в Пиза, ще установи, че първият са злополучията около нейния строеж, вторият са експериментите на учения да докаже теорията си, хвърляйки топчета от наклонения й връх, и едва третият е, че тя е строена за камбанария на катедрала.

Дванадесет години след началото на градежа – през 1185 г. – строителите откриват, че песъчливата почва под тревата на Campo de Miracoli поддава. Кулата започва да се накланя на една страна. Тогава те правят първата си гениална грешка – подпират я с камъни. Тя доста бързо се накланя на другата страна, при това застрашително.

Към този момент от нея са издигнати само три етажа и работата спира. Следват цял век изчисления, преди да се построят следващите три етажа – наклонени така, че да компенсират изкривяването.

Когато камбанарията най-накрая е завършена през 1350 г., отклонението й от вертикала е около четири метра. Надвесеният й връх се оказва чудесна площадка, от която Галилео Галилей два века по-късно да хвърля различни по големина предмети, забавлявайки както себе си, така и зяпачите на Campo de Miracoli. Целта му е да демонстрира, че гравитацията е константа, т.е. че различно тежките тела падат с еднаква скорост, като се пренебрегне взаимодействието на площта им с въздуха.

Днес някои оспорват твърденията, че той е практикувал подобни опити точно от кулата в Пиза. Може и така да е, но, както казват италианците – se non e vero, e ben trovato – и да не е истина, e добре казано.

Но е сигурно, че експериментаторството на Галилей не може да бъде причина за по-нататъшното накланяне на кулата. То е следствие от друга гениална грешка на архитектите, които в средата на миналия век се опитват да я изправят, изкопавайки ров около основите й. Това само увеличава отклонението й от вертикала до цели пет метра и вече наистина я оставя на косъм от рухване, оправдавайки италианския израз за нея – torre pendente, висящата кула.

Едва през 1990 г. с цената на 30 милиона долара равновесието й е укрепено и амплитудата е намалена с 50 сантиметра. Така кулата е защитена и вече не застрашава намиращата се в непосредствена близост катедрала, чиято история също е свързана с Галилей и легендите за него.

С необятни колонади на четири нива и сложни комбинации от бял камък и черен и сив мрамор, строената през 1064 г. катедрала е пълна с препратки към мавърската архитектура в Кордоба. За Тоскана тя става архетип на стила, определян като Pisane Romanesque и имитиран впоследствие при повечето строени през епохата религиозни сгради.

Бронзовите врати на Сан Раниери откъм кулата и мозайката "Христос във величието си" на Чимабуе са два от оригиналните елементи на катедралата, оцелели от големия пожар през 1595 г.

Но и тук споменът за Галилей доминира, донякъде поради размерите на внушителния полилей, окачен в купола на централния неф. Смята се, че като наблюдавал неговите поклащания и засичал по собствения си пулс, ученият направил едно от важните си открития – че махалото преминава през центъра на тежестта си на равни интервали от време независимо от амплитудата, с която се отклонява от него.

Архиепископията – забележителна и претрупана с декоративни елементи отвън и почти гола отвътре – е единствената, която не е свързвана с обявения за еретик учен. Затова пък VIP гробището, което започва зад нея, е!

То е известно с две неща – че архиепископ Убалдо де Ланфранки поръчва на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход да донесат кораб с пръст от Голгота и че Галилео Галилей не е погребан в него.

Въпреки че е сред най-забележителните учени на своето време и разработените от него методи за използване на телескопа за астрономически наблюдения и за ориентир при корабоплаването са фундаментално важни за благополучието на Тоскана, той не успява да се нареди в земната ложа на особено важните личности.

А там умрял – а още по-добре жив – човек си струва да попадне. Често определяно като най-красивото гробище в света, Camposanto е част от неестествено голям готически манастир. Някога неговите над две хиляди метра стени са били изписани изцяло с фрески, които обаче са заличени при пожар вследствие на бомбардировки през 1944 г. Сред малкото оцелели са сцените от цикъла "Триумфът на смъртта", рисувани през първите месеци сред чумната епидемия от 1348 г.

Обявен от Инквизицията за непоправим и опасен еретик, Галилео Галилей остава затворник в луксозния си дом до смъртта си през 1642. Погребан е във Флоренция. Средният му пръст обаче е още жив. Във вид на сардонично отмъщение за инквизиторите.