ИТАЛИЯ: Ватикана , Caput Mundi

От пет века в най-малката държава се намира най-величествената базилика в света.
"Това е единствената сграда, в която ми се е приисквало да падна на колене, да вдигна ръце към небето и да извикам: "Отведи ме у дома, Боже!" – описва Бил Брайсън лаконично, но краснорчиво ефекта от невероятните мащаби на базиликата "Свети Петър" във Ватикана. С нейните 222 м дължина, 110 м ширина и 113 м височина тя може да събере около седем пъти "Нотр Дам" в Париж и около 19 пъти софийския "Св. Александър Невски".

Според установено от Ватикана правило "Свети Петър" трябва завинаги да остане най-голямата църква в света. Не че е лесно този закон да бъде престъпен. Построена преди 500 години, тя запази титлата си до 1990 г., когато на папа Йоан Павел II му се наложи да освети високата 158 м базилика "Божията майка на мира" [Our Lady in Peace] в Ямусукрo [Yamoussоukro], столицата на Кот д'Ивоар.

За "Свети Петър" останаха трогателните следи от примитивната практика напапската курия да отбелязва на мраморния й под дължината на всяка голяма нова църква. Мраморната настилка е осеяна с медни плочки, които отбелязват докъде би стигнала сградата, ако олтарът й съвпадаше с този на базиликата.

Най-старата църква – на Божи гроб в Ерусалим, e някъде в началото. След стотния метър започват да се изреждат мегапроектите на християнството: истанбулската "Света София", катедралите в Мексико сити и Ла Плата в Аржентина, Толедо, Милано, Флоренция и двайсетина други. Последната, най-дългата след "Свети Петър", е "Сейнт Пол" в Лондон.

Базиликата на Ватикана е един от непорочните примери за това, че размерът има значение. За 541 милиона католици в Северна и Южна Америка, 282 милиона в Европа, 143 милиона в Африка и 113 милиона в Азия – общо 1,1 милиарда души, тя е Caput Mundi, столицата на света.

"Свети Петър" е и като Библията – дори да не е вярващ, човек трябва да я опознае поне като произведение на изкуството.

От прашните гробове в криптата до гмуркащите се в светлина гълъби под купола – тя е израз на човешкия стремеж към съвършенство.

Първата църква на това място е построена около гроба на Свети Петър от император Константин през IV в. Но представите на католическата църква за монументалност нарастват през вековете (вероятно последствие и от непрестанното съперничество с монархиите) и през XVI в. на най-големите архитекти на Италия е поръчано да построят нова базилика, която да е достойна за папата.

Те превеждат "достойна" като "голяма" и за около век създават в най-малката държава най-мащабната църква в света за времето си.

Нейният първи крайъгълен камък е сложен преди 500 години, на 18 април 1506 г., от папа Юлий II.

Най-голямото изпитание пред архитектите Донато Браманте и наследника му Карло Мадерно е да създадат такива пропорции, че чудовищните размери на църквата да не въздействат смазващо.

Но интериорът завинаги остава в клопката на 113-те метра височина. За да изглежда внушително главният олтар, на който може да служи само папата, през XVII в. Бернини го разполага под бронзов балдахин, изработен от 927 тона метал - взети от покрива на Пантеона.

В бароков стил, определян от някои критици като "трескав", над спираловидните колони са изобразени изкривените от болка лица на раждащи жени. Някои изследователи обясняват присъствието им във Ватикана с това, че докато скулпторът работи върху балдахина, племенницата на папа Урбан VIII ражда.

Гълъбът, който се вижда в кехлибарения прозорец отвъд балдахина, изглежда дребничък, но крилете му са разперени върху пет метра.

Всяка от буквите в тъмносините надписи под тавана, които при слабо късогледство са нечетливи, е по шест метра.

Повечето скулптури са с неестествено големи размери, което обаче не се забелязва в базиликата – там те изглеждат дребни.

Една от жертвите е "Пиета", дело на 24-годишния Микеланджело. Тя не е създадена специално за "Свети Петър" и ако не беше така популярна, най-вероятно никой нямаше и да забележи крехката й композиция, засенчвана от монументалния интериор.

Отгоре на всичко от 1972 г. статуята е преградена със стъкло, след като австралийски геолог отнася окото, носа и ръката на Дева Мария, крещейки, че е Исус Христос.

В хармония с големите си размери "Свети Петър" съхранява следите от най-големите фигури и събития в историята на християнството.

Релефи по стените на купола изобразяват ключовите реликви на базиликата – кърпата, с която Света Вероника избърсва потта от лицето на Исус; парче от истинския кръст; част от копието на римския войник Лонгин, с което пронизва разпънатия Христос, за да докаже, че е умрял.

Обширната крипта съхранява по-земни спомени – от останките на десетки духовни водачи на християнството, включително на папа Йоан Павел II, до тайните на чудовищни престъпления.

Сред най-смайващите е "синодът на мъртвеца" – зловеща идея на папа Стефан VII, който през 896 г. заповядва предшественикът му Формоза – несбъдналият се архиепископ на България – да бъде ексхумиран и подложен на съд. Към този момент Формоза от седем месеца e погребан в криптата. Тялото му е извадено, облечено в официалните дрехи на понтифик и отнесено в църквата "Сан Джовани ин Латерано", където действащият папа председателства гротескния съдебен процес.

Това предизвиква такова възмущение в Рим, че няколко месеца по-късно Стефан VII е свален чрез "дворцов преврат" и удушен в затворническата си килия, преминавайки на свой ред в историята.

Хубавото на "Свети Петър" е, че освен за историята, в базиликата има достатъчно място за съвремието: твърди се, че в нея могат да се поберат 60 000 души. Внушително число за една сграда на 500 години, дори сравнено с новия първенец в Кот д'Ивоар и неговата "вместимост" от 300 000 души.

Петър е тук

Историкът Антонио Паолучи описва историята на базиликата "Свети Петър" по следния начин: "В древен Рим обикновен евреин е обезглавен и погребан край пътя на края на града. Поразителното е, че някой издига мемориал върху неговата могила, а този мемориал с времето прераства в най-голямата църква в света." Паолучи е куратор на есенната изложба, с която Ватикана отбеляза петвековния юбилей на "Свети Петър". Един от най-ценните обекти в нея е намереният при разкопки през 1900 г. строителен камък. На него през 180-200 г. някой е написал на гръцки: "Petros eni" – "Петър е тук".

Така се казва и изложбата, която беше окрита на 3 октомври и ще продължи до 8 март 2007 г. Друг забележителен експонат в нея е откритият през 2003 г. саркофаг. Той е изработен в епохата преди император Константин, а над него са намерени останки от човек в молитвена поза.

ФРАНЦИЯ: Да избягаш от Пикасо

В Маре, Париж, гениалният испанец е най-баналният начин за завързване на разговор

"Известно е, че като нямаха за какво да говорят, хората говореха за времето. В онези години освен за времето, говореха за Пикасо". Впечатленията на българския писател Богомил Райнов от Париж през 1960-те до голяма степен важат и днес, поне в района на Маре.

Този ултраелегантен квартал на френската столица е мястото с най-голяма концентрация на творби на Пикасо в света. Музеят в центъра му пази поне 203 платна, 191 скулптури, 85 керамични фигури и над 3000 рисунки, гравюри и ръкописи на най-продавания художник на XX век.

Тук могат да се видят автопортретите от 1901 и 1906 г., Олга в кресло от 1917 г., "Целувката" от 1925 г., тъжният му син Пол, облечен като Пиеро от 1925 г., жената в червено кресло от 1931 г. и портретът на Дора Мур от 1937 г. Графики, по някои от които според очевидци се е разхождала и ръсила дърдонки Есмералда, любимата домашна коза на Пикасо. Също и скулптури, изрезки от хартия, метални конструкции, и личната колекция, съставена от картини на Сезан, Дега, Матис и Модиляни.

Всичко, което ще видите около себе си в елегантния Musée Picasso, е данък. След смъртта на художника през 1973 г. семейството му заплаща на френската държава налозите за полученото наследство в натура, като по този начин прави възможно основаването на най-голямата обществена колекция от творби на Пикасо.

Придобивката се оказва толкова голяма, че правителството решава да създаде самостоятелен музей специално за нея.

Строеният през 1656 г. от генерал Обер де Фонтене [Aubert de Fontenay] хотел Сале, със своите светли стълбища, изненадващи извивки и шахматни черно-бели подове, се оказва най-подходящата възможност. Наеман от посланика на Венеция и служил като Централно училище по изкуствата и занятите до 1975 г., той става чудесен, одухотворен дом за разнообразната колекция.

Пространствата на реставрираното имение са широки, добре осветени, и измислени с ирония, която отлично пасва на хумора на Пикасо. Салони с високи тавани и прозорци към великолепната френска градина са свързани с объркващи коридори. Нишите изникват внезапно измежду криволичещи стълбища, и си стоят с отсъстващ вид, така че само внимателен поглед може да забележи неочакваните артефакти, които крият: профил, изрязан от тенекия; няколко събрани една върху друга метални плочки, или маниерно крива керамика с повече очи, отколкото й се полагат.

Пикасо е навсякъде тук: по стените на стаите и коридорите, заместващ колони в центъра на помещенията, скрит в тъмните ъгли, в арките на преходите и дори под стълбищата.

Едно от най-шокиращите неща за простите зяпачи на Пикасо винаги ще си остане ироничното презрение към публиката, с което са нахвърляни някои оценявани на космически суми негови творби.

Тази практика от първата половина на XX в. е чудесно описана в една от карикатурните историйки на Херлуф Бидструп [Herluf Bidstrup], в която скулптор е изпаднал в творческа криза и отчаян се мята из ателието си в очакване на идея. Кученцето му, изморено да чака следобедната си разходка, прикляква и се облекчава в ъгъла. "О, небеса! Каква гениална простота!", сигурно възкликва творецът, защото в следващата картинка той със светнал поглед извайва голямо, навито каменно лайно. Финалната сцена е в изложбената зала, където публиката е обиколила творбата и я гледа в захлас.

Лишен от снизходителност, Пикасо винаги е бил противник изкуството да е достъпно за не-познавачи: "То трябва да се забрани за свещено неграмотните, и до него не бива да се допускат недостатъчно подготвени хора", заявява той. Но и без това обяснение, много от неговите творби звучат като издевателство със снобите.

Гениален художник и противоречив човек, Пикасо говори за рисуването като за необходимост, на която не е в състояние да се противопостави. "Изкуството отмива праха на делника от душата", обича да казва той. Докато се разхожда из Musée Picasso, човек не може да не си помисли какво щастливо стечение на обстоятелствата е да продаваш ежедневната си терапия на такава добра цена.

Картините, пластиките и игрите му излъчват от всяко ъгълче на някогашния Hôtel Salé яркия му, властен и ироничен интелект. Както пише неговата внучка Марина: "Не можеш да избягаш от Пикасо!" Не и в Маре, Париж.

ПИЗА: Se non e vero, e ben trovato

"И да не е истина, е добре казано"

От едноока овца до парче от Луната – човечеството е натрупало в музеите си забележителна колекция от причудливи обекти. Сред тях обаче ненадминат в сарказма остава средният пръст на Галилео Галилей.

Монтиран да стърчи право нагоре върху поставка от слонова кост под стъклен похлупак, той делнично е нареден на един от рафтовете на Музея за естествени науки във Флоренция. Нищо лично.

Не е ясно какво би казал някогашният собственик на тези няколко изсъхнали костици за флорентинския сувенир, но ако се съди по биографията на Галилео, напълно възможно е той лично да е настоял за това в завещанието си.

От Инквизицията до идеологическите му противници в научните среди е имало достатъчно много хора, на които да си струва да покаже среден пръст, при това не за кратко, а за вечни времена. Заради еретичната си – според католическата църква – подкрепа на Коперниковото твърдение, че Земята не е център на вселената и се върти, той е съден, държан под арест до смъртта си и лишен от правото да издава трудове.

Средният пръст може да се смята за лично отмъщение на Галилео Галилей. Обаче много по-неприятна за църквата вероятно е отплатата на историята. Особено на Пиза.

Campo de Miracoli, прочутата поляна на чудесата, където се намира наклонената кула, е важен християнски център още от времето на Римската империя. Върху зелената трева се издигат едновременно най-голямата архиепископия в Италия, гробището със свещена пръст от Голгота и катедралата "Санта Мария" – една от първите в историята архитектурни компилации на византийски, мюсюлмански и западноевропейски стилове. Кулата е нейната незавършена камбанария.

Този половин квадратен километър от Пиза е крепост и опора за папата през голяма част от последните десет столетия. Тук през 1409 г. се свиква заседанието на прочутия Съвет, който да преодолее Голямата схизма – разделението в католическата църква.

Първото нещо, което човек забелязва днес на Поляната на чудесата обаче, са следите от Галилео Галилей, идеологическия противник на Ватикана.

Ако човек изследва кои са трите най-популярни факта за кулата в Пиза, ще установи, че първият са злополучията около нейния строеж, вторият са експериментите на учения да докаже теорията си, хвърляйки топчета от наклонения й връх, и едва третият е, че тя е строена за камбанария на катедрала.

Дванадесет години след началото на градежа – през 1185 г. – строителите откриват, че песъчливата почва под тревата на Campo de Miracoli поддава. Кулата започва да се накланя на една страна. Тогава те правят първата си гениална грешка – подпират я с камъни. Тя доста бързо се накланя на другата страна, при това застрашително.

Към този момент от нея са издигнати само три етажа и работата спира. Следват цял век изчисления, преди да се построят следващите три етажа – наклонени така, че да компенсират изкривяването.

Когато камбанарията най-накрая е завършена през 1350 г., отклонението й от вертикала е около четири метра. Надвесеният й връх се оказва чудесна площадка, от която Галилео Галилей два века по-късно да хвърля различни по големина предмети, забавлявайки както себе си, така и зяпачите на Campo de Miracoli. Целта му е да демонстрира, че гравитацията е константа, т.е. че различно тежките тела падат с еднаква скорост, като се пренебрегне взаимодействието на площта им с въздуха.

Днес някои оспорват твърденията, че той е практикувал подобни опити точно от кулата в Пиза. Може и така да е, но, както казват италианците – se non e vero, e ben trovato – и да не е истина, e добре казано.

Но е сигурно, че експериментаторството на Галилей не може да бъде причина за по-нататъшното накланяне на кулата. То е следствие от друга гениална грешка на архитектите, които в средата на миналия век се опитват да я изправят, изкопавайки ров около основите й. Това само увеличава отклонението й от вертикала до цели пет метра и вече наистина я оставя на косъм от рухване, оправдавайки италианския израз за нея – torre pendente, висящата кула.

Едва през 1990 г. с цената на 30 милиона долара равновесието й е укрепено и амплитудата е намалена с 50 сантиметра. Така кулата е защитена и вече не застрашава намиращата се в непосредствена близост катедрала, чиято история също е свързана с Галилей и легендите за него.

С необятни колонади на четири нива и сложни комбинации от бял камък и черен и сив мрамор, строената през 1064 г. катедрала е пълна с препратки към мавърската архитектура в Кордоба. За Тоскана тя става архетип на стила, определян като Pisane Romanesque и имитиран впоследствие при повечето строени през епохата религиозни сгради.

Бронзовите врати на Сан Раниери откъм кулата и мозайката "Христос във величието си" на Чимабуе са два от оригиналните елементи на катедралата, оцелели от големия пожар през 1595 г.

Но и тук споменът за Галилей доминира, донякъде поради размерите на внушителния полилей, окачен в купола на централния неф. Смята се, че като наблюдавал неговите поклащания и засичал по собствения си пулс, ученият направил едно от важните си открития – че махалото преминава през центъра на тежестта си на равни интервали от време независимо от амплитудата, с която се отклонява от него.

Архиепископията – забележителна и претрупана с декоративни елементи отвън и почти гола отвътре – е единствената, която не е свързвана с обявения за еретик учен. Затова пък VIP гробището, което започва зад нея, е!

То е известно с две неща – че архиепископ Убалдо де Ланфранки поръчва на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход да донесат кораб с пръст от Голгота и че Галилео Галилей не е погребан в него.

Въпреки че е сред най-забележителните учени на своето време и разработените от него методи за използване на телескопа за астрономически наблюдения и за ориентир при корабоплаването са фундаментално важни за благополучието на Тоскана, той не успява да се нареди в земната ложа на особено важните личности.

А там умрял – а още по-добре жив – човек си струва да попадне. Често определяно като най-красивото гробище в света, Camposanto е част от неестествено голям готически манастир. Някога неговите над две хиляди метра стени са били изписани изцяло с фрески, които обаче са заличени при пожар вследствие на бомбардировки през 1944 г. Сред малкото оцелели са сцените от цикъла "Триумфът на смъртта", рисувани през първите месеци сред чумната епидемия от 1348 г.

Обявен от Инквизицията за непоправим и опасен еретик, Галилео Галилей остава затворник в луксозния си дом до смъртта си през 1642. Погребан е във Флоренция. Средният му пръст обаче е още жив. Във вид на сардонично отмъщение за инквизиторите.

Off Africa

Каноните на южняшката италианска кухня са писани от маврите

"Къде в Африка се яде най-добре? В Сицилия!", са цитирани да казват маврите.

Днес тяхната крилата фраза от преди хилядолетие е политически некоректна. Кулинарно, обаче, е напълно достоверна, както доказват всяка кратка обиколка на пазара в Катания, вечеря в Палермо или бързо еспресо с каноли в което и да е кафене на острова.

Портокали, маслини и артишоци, кафе, розмарин, сини домати, ориз, лимони и сладкиши с мед - на 140 километра от Африка, Сицилия пази повече следи от арабско, отколкото от европейско влияние.

Прииждащи от южния континент народи упрявляват острова около 250 години през Средновековието, като значително модернизират земеделието - особено това върху ултраплодородните склонове на Етна; развиват хранителната култура и донасят в италианската кухня всички продукти, които сега се считат за характерни за Южна Италия.

Много от тях са познати и в съвременния език с оригиналните си имена. Например италианската дума за артишок - carciofo, произлиза от арабската kharshuf. Използваният в сладкишите марципан идва от martabãn.

Традиционният сицилиански десерт cassata произтича от quas at - "кутия" на арабски, заради дълбокия съд в който се пече.

Оправдано популярното вино Марсала идва от Marsah el Allah - "Божието пристанище".

Любимото на италианците, а вече и на цяла Европа кафе е само леко видоизменено qahwah, което на арабски първоначално е означавало "вино" - референция към въздържателните навици на мюсюлманите, които го използват като заместител на алкохола и когато стигат до южна Европа, то получава етикета "арабско вино".

И ако някой си мисли, че пастата е това, което прави Сицилия "италианска", явно не е наясно със споровете за произхода на макаронените изделия.

Част от историците вярват, че етруските са в основата на гениалното изобретение, тъй като в една тяхна гробница са изрисувани хора, които смесват брашно и вода до пръчица и съоръжение за рязане (класическата домашна технология за изработване на макарон с дупка е като тестото се навива около клечица, и като позасъхне, тя се издърпва).

Други обаче смятат, че пастата е най-важният принос на арабите в Италия. Първото в историята споменаване на варени макарони е в Ерусалимския Талмуд, написан на арамейски през V в. и се предполага че запознатите с тях араби при завладяването на Сицилия са донесли тестените изделия като хранителни запаси.

Те със сигурност донасят кус-куса, който и досега е познат в Сицилия като cuscusu, а също и един вид фузили, известен като ittryia.

Съвременната сицилианска кухня, подобно на всички останали, е фюжън от влияния, но вкусовете на Африка категорично доминират.

Най-стандартният лек обяд в закусвалня, например, е с аранчини, буквално преведено - "портокалчета". Това са яйцевидни топки ориз, слепен с доматен сос, които имат пълнеж от късчета месо, моцарела и качокавало - местно жълто сирене, и са панирани с галета.

Друга забележителна следа са салатите от цитрусови плодове с аншоа. Доста просто ястие, то се прави или с жълти, или с червени портокали, които се режат на късчета и се смесват с лук, зехтин, сол, пипер, риба и черни маслини.

Най-баналният десерт са канолите, също силно повлияни от арабската кухня. Това са рулца от пържено тесто с вкус на канела и карамфил, които са напълнени със сладка рикота, смесена с парченца шоколад и цукати.

Използването на сушени плодове и зеленчуци - какво би била Италия без забележителните си pomodori secchi in olio? - също е арабски принос в Европа.

Заобиколен от южни мириси и вкусове, и под засилващото се априлско слънце по черните, вулканични тротоари на Катания, или по загряващите плажове на Средиземно море, човек наистина се пита: "Африка?"

Long Live The Sprouteaters

Едно от новите идеологически течения в кулинарията от последните десетина години са ядачите на кълнове, известни в англоговорящия свят като Sprouteaters. Може да се каже, че те са точно обратното на британските Beefeaters.

За разлика от прочулите се с поглъщането на големи порции телешко пазители на кралските тъмница и трезор, тези са опозиционно настроени, и често - вегетарианци. Освен това не са недостъпен клуб, а отворено общество, към което всеки избира сам дали да се присъедини, или не.

Човек е напълно свободен да реши доколко да се интегрира в движението, като крайностите варират между спорадично изяждане на салата с кълнове в близкия ресторант, до опити да се построят градините на Семирамида в отоплено домашно мазе.

Sprouteaters са се научили да използват над 80 вида прорастнали растения: от по-баналните пшеница, грах, боб, тиквени и слънчогледови семки и леща, до ряпа, броколи, лук, нахут, синап и дори лапад. Някои ядачи се опитват да отглеждат всичките наведнъж в домашни условия.

В повечето случаи това означава дузини бурканчета, кутии, тави и кофи. Но по-пристрастените си купуват специални пластмасови скринове. В тях човек може да отглежда наведнъж двайсетина вида растения, и издърпвайки стъпаловидно чекмеджетата да изпада в нирвана в невероятна енергийна градина от покълващ живот.

Една от причините движението на Sprouteaters непрекъснато да се разраства са забележителните хранителни качества на кълновете. Епитомия на природната жажда за съществуване, те съдържат до 35% протеини, поразително количество витамини, калций, магнезий, желязо, фосфор, аминокиселини и други.

Освен че са нещо като природни таблетки с полезни за човешкия организъм вещества, всеки от тях е и една малка вкусова бомба. В незабележителния си обем и нежна текстура, кълновете концентрират аромата на едно цяло растение.

Хората, които не са познавачи, не правят голяма разлика между различните видове - най-вече поради липсата на опит, защото то е все едно да объркаш горчицата с качамак.

Освен по вкус, кълновете се различават и по ред други признаци. Докато слънчогледовите семки, например, прорастват буквално за няколко часа, на лука са му необходими между 10 и 15 дни. На външен вид разликите са не по-малки - ако лещата, боба или пшеницата пускат бледи жълто-зелени листенца върху белезникаво месесто стъбълце, лукът е във вид на тънки влакна, а израстъците на ряпата са розово-пурпурни. Sprouteaters я определят като най-красивата сред отглежданите от тях култури.

В България човек може да се превърне в запалянко без особени усилия, тъй като многообразието от семена, ядки и бобове по пазарите спокойно може да бъде превърнато в малка домашна оранжерия. По магазините, обаче, изборът е доста беден, а в ресторантите кълновете се използват все още сравнително малко.

Лидер в тенденцията е най-популярният вегетариански ресторант в София - The Vegi Home, където човек може да ги пробва в доста комбинации - в сандвичи, салати, съчетани с млечни сосове, сирена и орехи, или като освежаваща гарнитура към други храни.

Една от салатите, които могат да се приготвят лесно в домашни условия, е с кълнове от люцерна. Една порция - 400 гр., се приготвя от половин краставица, нарязана на кубчета, един настърган морков, половин маруля, няколко листа джоджен и около 50 гр. покълнала люцерна. Подправките към нея са лимон, сол и зехтин, и по възможност - шепа кедрови ядки, които уплътняват вкуса.

Друг добър избор е сандвичът от пълнозърнест черен хляб със сушени и пресни домати, пресен босилек, рукола и рокфор. В него кълновете също са от люцерна.

Според диетолозите кълновете съдържат всички вещества, необходими на човешкия организъм. В този смисъл склонните да очакват планетарна катастрофа могат да открият в движението на Sprouteaters спасението на човечеството - ако не друго, въз основа на развитата от тях хранителна традиция нашият биологичен вид като нищо може да оцелее под земята десетина години. Това е времето, през което семената на повечето култури все още са в състояние да покълват. Всичко, което им трябва, са топлина, тъмнина и малко влага.

ТАЙЛАНД: Изкуството да се почувстваш добре

Тайландският масаж има много лица. Първата среща с него винаги оставя неизличими спомени. И драматично различни.

Всеки, който поне веднъж е стъпвал по плажовете на Патая, Пукет, или Ко Самуи, е бил шокиран от гледката на якички местни жени, които немилостиво дърпат и огъват наобратно крайниците на безпомощни туристи. Тези, за които това е първият сблъсък с тайландския масаж, започват да мислят за него като за национален спорт - някаква разновидност на свободната борба, в която единият противник е задължен да не удря.

Различно го възприемат онези, които най-напред обикалят будистките храмове и попадат във Ват По - люлката на народната медицина. Те са убедени, че става дума за древна наука. Причината са сложно разчертаните като в учебник по анатомия човешки фигури, изобразени по стените на най-стария банкокски храм, които обвяват цялата работа с доза академичност.

Третата, доста противоречива представа, е за тайландския масаж като еротичен форплей. Безспорно, самите тайландци са най-виновни за това, тъй като един от етикетите на затихващата им секс-индустрия винаги е бил "ТУК ПРЕДЛАГАМЕ ТАЙЛАНДСКИ МАСАЖ". До такава степен, че човек никога не е сигурен какво точно ще открие, ако почука на врата с подобна табела.

През последните две-три години, обаче, тече възродителен процес, който е на път да превърне и трите идеи в отживелица и да наложи масажа като изкуство. Изкуството да се почувстваш добре.

Силна доза японска, индонезийска, а и европейска естетика влияят върху моделирането на нови местни вкус и мода, в които раят изглежда по следния начин:

Ти си от плът и кръв, и влизаш в лобито на просторен, облечен в дърво спа-център. През тунел от тропически цветя се насочваш към светла, напоена с мириса на орхидеи баня. След десет минути в сауна, и десет - в джакузи, две тихи и усмихнати девойки с вид на неопитни медицински сестри надяват меки чехли на краката ти и те повеждат към беседка в градината. Там, под звуците на птици и щурци, те умиват за пореден път стъпалата ти с хладка вода, в която плуват резенчета лимон, розови листа, канела, и други неща, от които би излязал чудесен компот.

Повеждат те към дървен нар в полутъмна стачка, където лягаш върху скърцащ от белота чаршаф - с лицето надолу. Нагласяш го така, че да се покаже през специално направен отвор. Асоциациите с гилотина са неуместни, това е, за да не ти се смачка носа. За да ти е красиво, на пода, към който гледаш, е сложена керамична купа с фода, в която плуват цветове от _pong-pong_[ital.]. До теб са запалени няколко свещи и се чува ромон на вода.

В този момент крехката девойка се превръща в дракон и започва да те мачка толкова изкусно, че за известно време се чувстваш от памук, а после усещането за плът изобщо изчезва. Ако това е начинът, по който духът се отделя от тялото в отвъдното, предлагам да скачаме.

Финалът също е забележителен: чаша сок от студена лимонова трева, или зелен чай, и малка закуска от суши и пресни краставици, сервирани край поточе в оформена от лиани беседка.

Концепцията на класическия тайландски масаж е да "прогони" тръбичките на тялото и да оживи кръговрата на жизнените сокове. Това се прави чрез сложна система от ритмични притискания и отпускания на определени "транспортни възли" и "магистрали" по ръцете, гърба, корема, краката и главата.

Модерната идея е тази древна наука да се съчетае с успокояване и освежаване на всички сетива.

Все повече от прекрасните хотели на Тайланд предлагат това удоволствие. В Банкок някои от най-добрите места са спа-центърът "Поталай" в северната част на града, и тези в хотелите "Банян три" и "Амари". По островите в Андаманско море - Пукет, Пи Пи или Ланта, салоните за масаж са новият смислов център на луксозните курортни комплекси.

Реставрирано и обогатено, националното изкуство на Тайланд започва да материализира онзи одухотворен образ на Югоизточна Азия, който европейците от край време рисуват в сънищата си.

ИТАЛИЯ: Виж Неапол и живей - за да разказваш!

Столицата на Медзоджорно, както наричат Юга, е хаотична, запусната, мръсна, пълна с джебчии - и великолепна.

"Виж Неапол и умри!” е нещо като любим припев на човечеството, когато става дума за града под Везувий. Твърди се, че тази фраза произтича още от времето на Вергилий, когато основаното от древните гърци селище е било в центъра на всичко, което си струва да се види в този живот. Преди да бъдат подети от Гьоте, а после и от съвременното италианско кино, тези думи често са повтаряни от обзетите от пламенен местен патриотизъм неаполитанци.
Освен красив, Неапол открай време е кошмарно неорганизиран и агресивен град и много хора през вековете са се питали какво всъщност е имал предвид анонимният автор на този израз.
Една от зловещите версии е, че фразата е свързана с честите епидемии от холера. “Никак не ме учудва – отбелязва по този повод Марк Твен, който посещава Неапол през 1876 г. – Докато докторът разрови пластовете мръсотия, за да стигне до болния, той като нищо може да умре.”
Последната холерна епидемия е 100 години по-късно – през 1970-те.
По-нова версия за тези bons mots е историческият факт, че проституцията – с невиждани размери в града между XVIII и XX век, е основен източник на сифилис на Стария континент. Ако в онези години се произвеждаха презервативи, изразът “Виж Неапол и умри!” можеше да бъде подходяща контрареклама.
Съвремието продължава по напълно постмодерен начин да обогатява “Виж Неапол и умри!” с нови прочити. Един от последните е заглавие на статия за организираната престъпност в италианския юг - историческият център на града е най-сериозното укрепление на Камората.
Така знаменитата фраза се оказва идеално описание на изпитваните от посетителите на града страсти, независимо с какъв знак са те. Истината е простичка – ти или се влюбваш в този град, или преценяваш посещението си там като каторга.
Разположен в ултракрасив залив под вулкана Везувий, отдалече Неапол прилича на пощенска картичка или на акварел от умерено замечтан художник. По-внушителните му сгради – катедралата “Сан Дженаро”, университетът и кралският дворец с класическите си фасади, му придават онзи типичен вид на “златен стандарт”, характерен за италианските градове. Украсената с ренесансови мотиви арагонска порта на Кастел Капуанo, улицата “Сан Грегорио Армено” със своите работилнички, кули и мостчета между сградите, или църквата „Сант Анджело а Нило“ са точно онази изящна, боядисана в пастелни тонове архитектура, която през вековете се е превърнала в абсолютно мерило за красотата на европейската цивилизация.
Птичият поглед към Неапол обаче издава малко от арабския дух на града – направо помитащ, навлезе ли човек в тесните улички, които допреди малко е гледал от високо.
Историческият център е учудващо голям. От едната му страна са „Куартиери спаньоли“ (Quartieri spagnoli) – стълпотворение от блокчета, строени през XVII в. за испанските войски, разделяни само от тесни проходи, водещи нагоре по северния хълм на града. Ако се намираше в друг европейски град, този квартал щеше да бъде или гето, или исторически паметник, където можеш да видиш само туристи и екскурзоводи.
Но в Неапол не е – това е място, в което истинският живот кипи бързо, хаотично, често непредвидимо. Мъже по потници влачат чехли по паветата; жени простират по пеньоари и ролки на главите пране по окичени с чесън микроскопични балкони; дребни престъпници оглеждат с хищен поглед минувачите; профучават яхнали веспи тийнейджъри; кръчмари се подпират в рамките на вратите в очакване на клиенти; възрастни хора отиват на пазар с мрежички; мъже гълтат чашка след чашка еспресо като че обръщат шотове; пешеходци правят леопардови скокове, за да не ги помете поредният мотоциклетист, летящ по стръмните тесни улички като по ски-писта.
Мизерията, която блика от всеки ъгъл на испанските квартали, е твърде далечна от днешните, а и от по-старите представи за европейски град. “Ако има осмо чудо на света, това са жилищата на неаполитанците – пише Марк Твен в бележките си. – Искрено вярвам, че повечето от тях са високи над 90 метра! Човек изкачва поне девет стълбища, за да достигне първия етаж... И винаги някой се подава от всеки прозорец: хора с нормален размер гледат от първия етаж, тези от втория са съвсем малко по-дребни, но нагоре постепенно стават все по-малки и по-малки, докато тези по най-горните прозорци изглеждат като птички.”
В другия край на Неапол е най-старата част на града, която съвпада с центъра от римско време. Въпреки че основните трасета, по които са минавали пътищата, са запазени, белезите на античността са останали под земята, а върху тях е конструирана една гигантска еклектична казба. Лабиринт от малки, по арабски тесни улички между запуснати, но великолепни ренесансови сгради, много от които принадлежат на Камората. Това особено важи за района „Форчела“, където живеят най-важните фамилии в организацията. Тъкмо както в България – фактът е публична тайна.
На юг към брега на морето е „Санта Лучия“ – районът с най-прочутия рибен пазар в света, откъдето произтичат голяма част от познатите днес неаполитански канцонети, включително “O Sole Mio!”.
С обичайните си слаби земетресения и изправен пред постоянната заплаха от избухването на Везувий, Неапол е географски драматичен град. Може би това обяснява високия градус на всичко, което се прави тук – винаги е като за последно.
Географията сякаш е повлияла и на напевния южняшки диалект. За неаполитанците условното наклонение е езиково правило номер едно. “В Неапол не се казва “Коя е тази улица?”, “Коя е тази църква?” или “Колко е часът?”, а “Коя улица би могла да бъде тази?”... – отбелязва френският писател Роже Пейерфит през 1952 г. – Веднъж попитах една жена, която буташе количка, дали това е нейната дъщеря. Тя ми каза “Би могло да бъде!”
Но може би най-запомнящото се и със сигурност най-разтърсващото явление в Неапол е уличното движение. Минете по корсо “Умберто Примо”, завийте към морето при “Пиаца дел муничипио”, излезте на виа “Кристофоро Коломбо” и ако все още сте с всичкия си, спомнете си за “Етоал” около Триумфалната арка. Това сигурно е единственият момент в живота ви, когато парижкото кръгово движение ще ви се стори като полупразен полигон за начинаещи шофьори.
Автомобили, камиони, мотори, трамваи, колички и велосипеди, които уж се движат направо в четири, оградени с височки парапети една от друга ленти, реагират на всяко ново кръстовище като хлебарки на фенер. На права улица човек може да види в един миг коли, насочили се в над 20 различни посоки. Прескачайки парапетите, те упорстват да стигнат първи – където и да отиват.
Това сигурно обяснява донякъде защо в Неапол практически няма автомобил, който да не е ударен поне на няколко места, освен ако не е купен съвсем наскоро.
“Как става така, че всеки божи ден не биват сгазвани и осакатявани хиляди неаполитанци – това е мистерия, която никой човек не е в състояние да разбули”, възкликва Марк Твен в края на XIX в. 13 десетилетия по-късно нещата в Неапол не са се променили много. С изключение на това, че има няколко стотици хиляди автомобила повече.
Американският писател и създател на любимия на вече пет поколения Том Сойер отдавна е признат за пророк. По повод прочутото “Виж Неапол и умри!” той казва: “Е, не знам защо човек непременно трябва да умре само от това, че вижда този град, но ако се опита да живее там, най-вероятно точно така ще стане.” Ние бихме прибавили – ако не сте обирани в Неапол поне веднъж, значи въобще не знаете за какво става дума в Италия.

СОФИЯ: Сезонът на стоте празника

Понякога българите могат да бъдат много весели хора, и дори да забравят кошмарните си шофьорски навици

Четири следобед е, и вече се стъмва. Запътвам се към подлеза, защото отдавна съм се отказала да пресичам отгоре кръстовището на Орлов мост. Само преди две-три години всички правеха така. Вече не. Сигурно защото стана приятно да минаваш отдолу: слизаш по стълбите, често покрити със сняг по това време на годината, и попадаш в тунела с кафенетата и магазинчетата. От едната страна те лъхва на индийски парфюми, от другата - на прясно смляно кафе и шоколад. "Дрехите са първа употреба", пише на една от витрините. Нещата зад нея действително изглеждат така, че може да стане грешка.

Вървя към Двореца, и избирам по-дългия път - покрай Докторската градина, само за да не гледам ужасния сиво-черен паметник на Съветската армия. Няколкото акции на български интелектуалци, които се опитваха да го преместят в парк извън София се провалиха, и сега над дърветата се вижда автоматът, който едрите фигури на върха протягат към небето като на рекламата на Мосфильм от 1960-те. Само че дори там хората държаха сърп и чук, а не Калашников.

16-17 годишните момчета и момичета, които карат скей-борд и седят по стъпалата и парапетите около паметника, искрено вярват, че той е издигнат заради руско-турската война през 1878 г. Не им прави впечатление, че тогава Съветска армия не е съществувала.

Снегът, подобно на пролетното разцъфване на дърветата, обаче, има чудното свойство да лекува София и от най-грозните й рани. Покрива всичко, и успява да помири дори бронзовите съветски войници с превъзходната необарокова сграда на софийския университет.

Докато стигна Докторската градина, започва да вали на едри снежинки.

Зимата в София може да бъде ужасна. За разлика от повечето западно-европейски градове тук в средата на декември често пада обилен сняг. По някаква необяснима причина софиянци, освен ако не са подпомогнати от необичайно затопляне, не успяват да почистят чак до март. Събран на преспи в крайщата на улиците и тротоарите, той посивява от автомобилите, стъпква се и се заледява, докато не завали пак, за да побелее и стане симпатичен отново.

И все пак декември може да бъде и много красив. Ключът е в това да завали сняг точно по Коледа. Ако за повечето европейци тя е кулминацията на празничните дни, за българите тя е само стартовия сигнал за серия бурни празненства: Нова година, поредица имени дни - Васильовден, Богоявление, Ивановден, Антоновден и Атанасовден, и някои по-незначителни празници, които свършват едва към 18 януари.

Тези дни са най-хубавите от зимата в София. Прехвърлящи се от празненство на празненство в продължение на месец, българите стават неузнаваеми - мили и весели хора, които дори за кратко забравят да управляват автомобилите си по обичайния за тях злодейски начин. Освен това по-бавно цапат снега.

Градските паркове, затрупани със сняг, са божествена, блестяща гледка в слънчевите дни, и дори залезът на слънцето е повод за радост, защото вечерите обещават поредната добра вечеря в приятна компания.

Подминавам катедралата "Александър Невски" и виждам как трима клошари се топлят на Вечния огън до "Света София". Единият дори е извадил наденичка, която се мъчи да подгрее. Това са едни от най-смешните персонажи в града. Малко по-нататък на стълбите между "Московска" и "Дондуков" често сяда един просяк, който винаги е в добро настроение. Веднъж ми поиска цигара, и като видя, че отминавам, каза: "Е, добре, ще ми дадеш навръщане".

Клоните на дърветата вече се огъват от сняг и при Двореца са в чудна хармония с извивките на арт-деко павилиона. Влизам в "Тобако" с приятното предчувствие за дълги празници. Поръчвам си чаша зелен чай, и отварям книгата си. Правя се че чета, докато всъщност гледам през високите прозорци как снегът вали, и прави София по-красива, отколкото я познавам.